Левски

 

…След като отчето ме изповяда се качих на бурето приготвено за мен. Погледнах в далечината и казах:

- Боже, избави България! – затворих очи и зачаках.

След време, което ми се стори цяла вечност, аз реших да отворя очи. Беше чудо всичко беше замръзнало на място. От листата във въздуха, до живота в хората. Сякаш цялото време беше спряло в този момент, в момента на моето обесване. Изведнъж забелязах да става все по-светло и по-светло „Това е раят!” рекох си аз в удивление и зачаках да се принеса в царството божие…

            Отворих очи… Главата ме болеше така сякаш пирон беше забит в нея… Огледах се… Не беше тъмно, но и не беше светло… Зрението ми се проясни… Чувството на удивление отново ме обзе пред гледката, прояснила се пред мен. Сгради – доста големи сгради, сгради, които никога досега не бяха зървали моите очи. И каруци, но без коне, с огън в тях, но без да горят. Колкото повече се оглеждах, толкова повече чувствата на удивление и страх растяха в мен. Докато изведнъж… паметник… голям, величествен и на него лик на човек. Приближавайки се към паметника видях… себе си. Лицето ми като живо стоеше пред мен, гледаше ме леко тъжно, но и гордо… а под него разчетох своето име… „Василъ Левски”. Бях без думи, самата мисъл от видяното можеше да ме доведе до лудост, а ето то беше пред мен… Докоснах паметника, беше истински, с което изключих шанса да сънувам… Огледах се още и отново онова чувство от преди малко ме удари с още по-голяма сила. Върху една от сградите – мой портрет, а под него „140 години безсмъртие!” 140, 140… Това число се заби в мислите ми и главата отново ме заболя… Ако аз, Васил Кунчев, наистина съм умрял в деня на обесването момента, който за мен бе преди 5 минути. Ако се вярваше на плаката, то годината бе 2013. Сто четиридесет години за 5 минути… Не можех да осъзная какво ставаше, почнах да се лутам безцелно, като пиян… Вестник прихвърча до мен. Реших да го взема и да видя какво пише. Поглеждайки в него видях „Трагедия за честването на 140 години от обесването на „Апостола на свободата” мъж се самозапали и почина по-късно от раните си”. В този момент не осъзнавах какво четях, но ме заинтригува прочетеното. „Човекът се самозапалил в знак на протест срещу държавата и нейната политика. Негови близки твърдят в есе, писано в негова памет, че не е бил луд, нито беден, а самозапалването му е форма на протест срещу социалното, икономическо и политическо положение в България.” Студена пот обля тялото ми… България, политика, протест… Дали бе вярно прочетеното от мен? Дали наистина не съм умрял и ми се показват част от мечтите – България… Свободна! Продължих да вървя. Все повече и повече мисли влизаха в главата ми.

Стигнах до една желязна ограда покрита с черен твърд плащ. Погледнах нагоре – мъж в това на което на мен ми приличаше униформа, ме помоли да отстъпя от оградата и тогава погледнах зад него… Величествена бяла сграда с герб, направен от някакъв вид метал и под него „Съединението прави силата” и тогава разбрах, че не сънувам, беше истина, пред мен бе живото доказателство за свободна България. Сълзи капеха от очите ми, но не от тъга, а от радост искрена и сърдечна радост. До мен пристъпи жена, която ме дръпна и каза на човека от другата страна на оградата, че ще се погрижи за мен. Погледнах я с насълзените си очи, а тя рече:

- Ти нормален ли си? Искаш да те пребият ли? Протестите ще продължат официално утре. Или стой по-далеч от барикадата и чакаш до утре, или се прибери у вас и ела утре. И защо плачеш? – учудено ме попита тя.

- България… е… свободна…

- Свободна? Хахахаха ти си май и шегаджия, а? К’ва ти свобода бе, те тормозят народа, ти – свобода…

- Кой? Султанът?

- Султан? На какво си моля те кажи, щото и на мен ще ми трябва, за да издържа подигравката на тея наши лидери…

- Република сме нали, народа управлява, всички са равни? Или?

- Ти изобщо чуваш ли ме? Влизал ли си в интернет скоро? То е по-зле от робство, ти – свобода…

- Но какво е станало, разкажи ми, как така?

- Какво е станало ли? Станало е това, че свободата в тая държава не съществува! България ли? Родолюбие ли? Жертвоготовност ли? Няма такова нещо и народът спи, все едно са го заклали, ама все още е някак си жив. Умряха хората като Ботев и Левски, няма вече такива… И ме питаш какво е станало, е т’ва е станало.

Сълзите ми от радост се превърнаха в тъга… Нима всичко е така лошо както го разправя? Нима наистина е толкова зле? Смеската между радост, тъга и ярост се вплетоха в мен. Полудявах ли? Не, това не е лудост, това е кошмар, но е истински…

- Ей пич, к’во ти стана? Не исках да се разстроиш така. Просто се ядосах малко… И ти си прав поне не сме роби. – засмяно каза тя…

- Мисля, че ще повърна…

Опитах да отида възможно най-далеч преди да се случи… Когато свърших се обърнах, все още ми беше лошо, но не толкова колкото преди. И изведнъж…

Кошмар! Всичко беше спряло отново на мястото си… Момичето, униформеният човек и дори знамената, закачени върху голямата сграда. Този път дори и аз не можех да се мърдам, сякаш бях закрепен за земята, но изведнъж се мърдах от само себе си все по-бързо и по-бързо. Вече виждах паметника с моя лик. Той вече грееше толкова силно, че само той се виждаше. Затворих очи при мисълта за сблъсъка.

            Вечност… това беше за мен времето, което измина преди да отворя отново очи. И ето бях там… На бесилото, хората ме гледаха. Черкезите стояха встрани, обикновените селяни отстрани, попът все още седеше там, където го помнех… Вече знаех съдбата си и знаех, че второ чудо няма да стане… Преди да бутнат бурето си прошепнах сам на себе си една последна молба, една последна молитва…

 

 

„Господи, СПАСИ България!”

 

© Радостин Найденов

Страхотно, Тинк! ... Просълзих се...

Поздравления!!!

к.к.

...много!

Поздрави за написаното!
Просълзяване и потресение, настръхнах от написаното!
Може би е най-доброто за ЛЕВСКИ, което прочетох в последните дни!
Поздрави, приятелю!

Ох, и мене ме хвана! Много силен текст!...Смесване на времена, на идеи, на представи за света - минало и бъдеще в едно безотрадно настояще...жертви в тъмното робство някога - и жертви, грейнали в пречистващ огън сега – страшно! Ужасяващи гледки през поглед, отправен от прага на небитието...Ще се случи ли чудото втори път? Ще оцелее ли на своята Голгота новият Божи пратеник, Спасителят на българското човечество? Ще възкръсне ли той, Прорицателят на времето, чрез осмислената саможертва и благодарност на потомците? Е, не се случва... Поел към щастливо възнесение, героят трябва отново да се върне в черното лоно на смъртта, по човешки изстрадал потреса и разочарованието ...
Удивително четиво - наистина!
Благодаря, tink, удоволствие е, изживяване е - да те чета! Поздравления!

Аз се надявам, НЕ аз знам, че България отново ще възкръсне от пепелта като феникс преродена за нов живот! Радвам се, че ви е харесало четивото! :)

Не може да възкръсне това което не е умряло! :)