Красива  надежда е едничък символ

на наща свобода, на нашия мир,

станал гаден, позорен дори.

Бялото красиво небесно

 станало сиво, гадно, злобно почти.

И ангели вече не пеят със него

и веч’ се не издигат

 в  небесната шир.

Зеленото – живот, Еден дори,

блато гадно – тежко лежи.

Няма лъвове по големи поляни,

няма живот,

а само тирани.

Червеното – кръв на наши герои –

тъмно червено страшно изглежда.

Герои бягат от таз дива кръв,

плашат се, крият се,

отричат се пак!

И ръждясалият стълб пак се издига,

пак ни развява надежда една,

но тази надежда – грозна, забравена,

в земята потъва,

потъва… и пак…

© Радостин Найденов