Не мога аз веч’ да живея,

не мога и аз да умра

с орис немила недрага живея,

с орис красива и нежна аз мра.

Буря подир буря небето ме грее,

но щом слънцето изгрее, небето потъмнява

и веч бяло море топлина не предава,

а само черното студ от плач ни дарява.

Скакалци виреят на хубавия двор,

зелената поляна обсипана от есен.

Ядат листата гадни на печален двор,

обсипани с отрова на забравен дом.

Червена кръв отново ме обля –

спомени достойни изчезнаха в тъга.

Адски болки гръд удари,

изсъхнаха очи и станаха на рани…

© Радостин Найденов