О, камък на незнайний воин,

що мъка и страдание си видял.

Колко ли сърца до тебе са пламтяли,

колко ли души за тебе са изтляли.

За радостта на всички ти във кръв си напоен.

С имена безкрайни, що знайни и незнайни.

Канят, викат нови хора, стон омайващ – чак красив!

За кауза се бият много – вик забравен прокълнат.

И що стана със тези хора, кой

забравен мъченик някой само,

индивиди помнят, пазят, мъченик?

Други пък записват в книги, ама кой ги тях чете…

Ала камъкът си помни всички,

всички до един ги той запя!

А камък кървав на сърце прилича,

кат сърце тупти, но с хиляди сърца.

© Радостин Найденов